И в този свят

Ти помниш ли нелепите ми смешки
а...опита ми плах да те прегърна?
А  избелелите ми  стари дрешки,
срама си в тях аз исках да загърна?
Ти помниш ли студентската ни стая,
консервите, маслото, хляба сух?
Стотинки как брояхме за трамвая,
а бяхме с несломим младежки дух!
Как учихме допрели чело  в чело,
ръцете ти как топлих в своя дъх?
Как бягахме от лекциите, смело,
как любихме се в онзи горски мъх?
Как топлихме се с музика и песни,
танцувахме допрени тяло в тяло.
Уроците ни бяха страшно лесни,
под старото протрито одеяло!
Сега разлиствам избелели страници,
на спомени потънали в забрава.
Мечтаехме така, почти без граници,
живота ни в любов да преминава !
Ти помниш ли обетите ни нежни,
изречените клетви, с думи  тежки?
Любовни думи по стъклата снежни,
рисувани  сърца и плам младежки!
Кристалите гравираха  стъклата ,
топяхме с дъх снежинките през смях.
Когато ни омръзнеше играта,
записваше с надежда върху тях !
„И в този свят , след хиляди години
когато вечен студ  скове   земята,
дори самото слънце да изстине,
ще бъдем две звезди във тъмнината!"

Сън за разтуха

И политам след  всяко сънуване сам,

над тополи- глухарче- от вятър отнесен.

Онзи пламък небесен от Хелиос, знам,

е  написал с цветята в полетата песен.

И се връщам след всяко пътуване там,

сред обагрено в макове зреещо  жито.

Тичам гол по тревата без капчица срам,

а в гората откривам съкровище скрито.

И понасям след мен аромата на бор,

сладък дъх на смола и на кози пътеки.

Сред вековна гора и в хралупа от чвор,

от мъха си направих  постелите меки!

И заспивам в ухайната пазва на дъб,

бухал стар,  с мъдрост в тъмното  буха...                       

Стискам здраво очи, този сън ми е скъп,

затова, не шуми! Тук намирам -разтуха!