Камъкът на Сизиф

Тази сутрин прозрях, аз съм Сизиф, прероден.

Мойта участ е камъка тежък , нагоре по хълма,

а кръвтта ми обагрила късчета мрамор студен,

като семе на бурен в сълзите на ада покълна.

Персефона дори не видя, мрака зъл победен,

как изпусна Танатос от ада най-хитрата сянка.

И сатир със език раздвоен, пиперлив и солен,

се припичам на слънце... като зла пепелянка.

Като вихър живях и за миг не останах смирен,

мамих яко смъртта, само полъх от нея остана.

От любов подивях и с ласки на нимфи дарен,

сеех в чуждата угар... от лоши стопани орана.

Тази сутрин разбрах, аз съм евнух- нескопен,

а край мене кипи като супа на Зевса харема.

Господ мене наказа, моя камък тежи всеки ден,

а труда ми Сизифов, моя стара и вечна дилема.

В покоите на неизбежното

Представа нямаш колко е голямо

леглото ни, щом в него обич няма.

Две статуи застиват в пози- нямо,

а между тях - дълбока празна яма.

Сърцата ни в един забравен ъгъл,

жадуват ласки в мъртва тишина.

А  всеки мисли колко се  е лъгал,

че вечно ще живее в тях страстта,

в eдна духовна пустош, без оазис,

в самотните прегръдки на нощта,

на чувствата изпаднали в катарзис,

с надежда да си върнат любовта.

А тя умира в хладно брачно ложе,

изстрадала безкрай горчиви нощи,

сам  Господ да я съживи не може,

когато се превърне- в живи мощи!

Вълчи пътеки

Пълнолуние! Вие в мен единакът озъбен

и клокочи в стомаха ми воя.

Леден вихър по пътя ми стръмен

се кикоти зловещ зад завоя!

Новолуние. Ветровете са днес полудели.

Бесни хали смразяват кръвта ми

като хищници, плът невидели,

стръвно зъби забиват в страха ми.

Бледолуние! Вледенена е даже луната!

С острозъби кристали звездите

безпардонно се врязват в тъмата,

в безнадеждния взор  на очите.

Равносметка

Запиши ми на сметката всичките грешки,

безрасъдно, които  без  теб  сътворих.

Тези грешки понятни са, чисто човешки

в тях намеса отгоре до днес, не открих-

към онези невидими нишки в душите,

към лъжата, която въжета от вяра тъче,

към измамните двери на рая в мечтите-

не вода,  медовина там в устите  тече.

Запази ми на ада, най-горещото кътче,

там където катранът да къкри не спира,

тъжни грешници дявола с вилата тъпче,

и кълват лешояди и проблясва секира.

Висва сочно небето в сърцето ми черно,

моя път съм поел на кармична разплата.

И цената приемам да плащам безмерно,

съвестта ме жигосва и ме дави вината,

в равносметка за пътя по земните друми,

на кръстовища с хиляди грешни посоки.

Вярвах в куп богове, величах ги със думи,

но останах слепец със мечти  многооки.

Лошо момче

Харесваш лошите момчета?

Най- лошият съм аз сред  тях.

Разгулен вихър сред полета,

обяздил всеки смъртен грях.

Облечен в кожени доспехи,

възседнал луд железен кон,

обичам дамите - без дрехи -

и нямам чувства,  а нагон.

Харесваш мъжките момчета?

Тютюн и бира с мъжка пот,

и рок, и яките парчета,

и битките на Дон Кихот.

Харесваш, значи, свободата!

И огън, вятър, скорост, ада,

живот на екс и красотата,

но без отплата и награда.

Обичаш лошите момчета?

Такива - страшни като мен,

израснал с уличните псета,

от детство и любов лишен.

Живях и аз преди във рая,

а днес съм ангел приземен.

Какъв е моя път, не зная...

но знам, за тебе съм роден!

Бойко Бойчев с нов литературен приз

Неделя, 20 Февруари 2011г. 11:26ч.

Председателят на мото клуб "Лъвски сърца" в Приморско - Бойко Бойчев спечели поредната си литературна награда. Той стана лауреат на международния конкурс "Жени и вино - вино и жени" в раздела "Жаден Пегас" за хумористичен поглед към темата със стихотворението "Мъжки неволи" и поощрение за стихотворението "Тежко вино" на фондация "Буквите".

Тежко вино

Бойко Бойчев

Посърна небето, изпило до дъно нощта.

Пиян съм! По мъжки! Наливах до пълна забрава...

в омая, земята в полуда край мен се въртя,

а тежкото вино в кръвта ми разливаше лава.

Обран съм! До кости! Размесил съм вино с кръвта.

Последната глътка в сърцето ми празно нагарча.

Душата – разкрачена – търси човешка ръка

и обич, която по мъжки, до грош да похарча.

Пиян съм! До болка! Наливам – вгорчена вина...

Онази, която се лее с препълнени кани.

Преля и изтече, а в чашата – черна тъга

от чувствата ледено- трезви, от теб неразбрани.

Презрян съм! Без милост! Ненужен е кръстът сега.

Не моля икони, пред Бакхус съм днес на колене.

Как пият мъжете, дарени с невярна жена! –

на екс, до безпамет, до дъно – почти като мене...

• Добавяне на нов Търсене
• Коментари

Коментирай

Следваща >

 

Ангел мой

Ангел мой, моя приказка чудна,

сбъднат миг непробудно сънуван.

В мойте пръсти  луната е будна,

щом със устни любов  нарисувам.

Ангел мой, моя ангелска песен,

в сън вълшебен, ловя пеперуди.

В любовта си, навярно отнесен,

впрягам в рими и мислите луди.

Ангел мой, моя лунна соната...

в тихи  сълзи на щастие плувам.

Приближи се, вземи ми ръката,

тази нощ само теб ще сънувам.

Ангел мой, моя участ съдбовна,

храм любовен във който се моля.

На сърцето ми жрица върховна,

свойта обич пред теб ще разголя.

Ангел мой, моя страстна икона,

виж звездите на мрака се вричат.

Бог любов е, вселенски - закона,

всички хора със страст да обичат!